В българския език има една фраза, която гласи, че „второто си знае пътя“. Употребява се, когато сме имали премеждия при появата на първото дете и ето – с второто ще стане много по-лесно и бързо, стига да го искаме. Да, ама не!
Това е моята история за появата на второто дете.
След като първото дете бе много желано, бленувано, искано и чакано (историята може да прочетеш тук), аз и също съпругът ми мислехме и се надявахме, че второто ни бебе ще се появи по-лесно и бързо. Бяхме готови да посрещнем нова душа в семейството си и тъй като вече минахме през доста и считахме, че сме се научили, постарали и пораснали, особено в това отношение, ще започнем нашата си подготовка, а след това ще се радваме на скорошен резултат.
Така мина….цяла година. Мисълта за вторичен инфертилитет вече често спохождаше съзнанието ми. Върнах се към едно перманентно усещане за страх, нежелание да посрещна менструацията си, емоционална умора. Положителен тест или закъснение на цикъла все не настъпваше. Реших, че е редно отново да се поразровя надълбоко в себе си и да видя дали не пропускам нещо. Естествено, направих си куп изследвания, като всичките бяха в чудесни оптимални стойности. Тогава къде беше проблемът?
Опитах се отново да медитирам или поне да имам дълбока релаксация, колкото и трудно да е това при вече едно налично малко човече у дома. На преден план изскочи темата за търпението. Изненада? Не мисля. Всъщност, гледайки от сегашната ми точка, мога да твърдя, че темата с търпението е сериозен препъникамък за много двойки. Опитваме се да наложим повсеместен контрол над всичко, вместо да се доверим на Живота и неговата неслучайност в подредбата на събитията. А контролът е контрапункт на доверието – доверието в мен, теб, в нас, в един по-висш замисъл. Разсъждавах много над това и в мен се появи спокойствие, вяра и усещане, че всичко ще се получи, когато трябва, без да рационализирам процеса.
Да разгледаме егото си – всеки по отделно, а после и енергията между нас като двойка, беше също хубав урок. Като вече настоящи родители гледахме от една точка на „вече сме минали много, знаем много добре как се случват нещата“, което е доста подвеждащо. Вторият урок тук бе, че човек винаги има какво да научи, винаги! Наред с търпението и доверието, осъзнахме още неща: аз имаше още от какво да се отърся като емоционален товар; съпругът ми трябваше да забави темпото и да обърне повече внимание на здравето си, тъй като далеч не всичко в този живот, е само работа. Приоритизирахме отново себе си.
В началото на май месец, 2019 г. присъствах на едно уникално събитие, насочено към женската същност, енергия и плодовитост. Научих се как да си правя специфични коремни масажи. Потънах някак в една мекота и женственост, която впоследствие ме накара (по-скоро припомни) как да се сливам и преливам от удоволствие, най-вече в интимното общуване. Това беше и моята „точка на пречупване“, а резултатът не закъсня.
В края на същия месец една сутрин, преобличайки се в спалнята, синът ми изтича при мен, прегърна ме през корема и каза „Бебе!“. Доста се учудих и развълнувах. На следващата сутрин си направих тест с две ясни червени чертички – цикълът ми закъсняваше четвърти ден, а дори не бях забелязала.
Така вторият ми син дойде при нас – след като пак имаше какво да научим, какво да съобразим, да се доверим и лично за себе си да си препотвърдя нещо – децата не идват, когато ние настояваме и се фиксираме в това. Децата идват при нас, когато условията са подходящи и когато те си изберат. Надявам се всеки, прочел тези редове, да приоритизира на първо място себе си, спокойствието си, цялостното си здраве (физическо, психоемоционално и ментално), като работи и паралелно със своя партньор.
Автор: Соня Борисова
Съзнателен живот
