Тази публикация няма за цел да разглежда анорексията единствено като медицинска диагноза. Тук ще споделя личните си размисли отвъд клишетата на кантара, вилицата и счупеното огледало. Ще се опитам да осветля скритите предпоставки, които се свързват с появата на това състояние, без да претендирам, че ги изчерпвам. От социокултурния аспект и предопределеното място на мъжа и жената в обществото, през пренаталния период и начина, по който жената (не) се храни по време на бременността, до оралната фаза и първата среща на детето с храната.
Гладуването е отказ да получим, отказ да приемем живота, отказ да се свържем истински. Познавам много хора, които живеят анорексично, макар да не са анорексични в клиничния смисъл на думата.
Отношението, което имаме към храната, е метафора на едно прекъснато движение. Това е симптом за дисбаланс в семейната система, разменени роли, свръхконтрол и потиснат гняв, който насочваме към себе си, защото не може да го отправим към този, който го е предизвикал.
През 2000-та година, когато тъкмо навлизах в пубертета, бюти стандартите бяха безпощадни и нереалистични. Жените от поп културата, които гледахме по телевизията и в списанията, бяха болезнено слаби, но никой не ги виждаше по този начин. Техните тела бахя символ на успех и красота. Тогава нямаше интернет, но имаше MTV и достатъчно визуални източници, с които подрастващите момичета да се сравняват.
И аз бях едно от тях. Чудех се как да съвместя манджите на баба си с тялото на Кейт Мос, за да избегна училищния тормоз и да бъда спрягана за красива.
Днес, години след онова мълчаливо съгласие, наложено от културни образи и внушенията, че да бъдеш слаба, значи да бъдеш обичана, някои неща са се променили за добро. Обаче пораженията върху усещането за красота и себестойност на цяло едно поколение са нанесени, при това безвъзвратно.
Между диагноза и култура: какво е анорексично поведение?
Клинично, анорексичното поведение се свързва с разстройство на храненето, при което човек изпитва изкривено усещане за наднормено тегло, страх от храна и натрапчив стремеж към отслабване. Но отвъд медицинските дефиниции се крие едно културно, социално и дълбоко екзистенциално явление. Гладуването като начин на живот – „анорексичното състояние“ – често се маскира като дисциплина, воля и „wellness“, докато всъщност прикрива болезнена невъзможност да си дадем, да получим и да бъдем.
Исторически контекст: когато женското тяло стане бойно поле
През 19-ти век пищното женско тяло е било символ на красота и плодородие. След края на Втората световна война рязко нарастват случаите на анорексия. “Мъжкият” социален статус се смята за положителен, а “женският” – не. Тези предопределени роли създават предпоставки за бунт, който се случва в женското тяло.
Анорексичното тяло най-напред губи от своята женственост, която е била на пиедестал през 19-ти век. Изчезват гърдите, както и областите, в които има повече мазнини и така женското тяло заприличва повече на момчешко. Вторичен резултат от умишленото гладуване, е изчезването на менструалния цикъл – процес, който се случва в тялото на жената.
Предопределената роля на жената в обществото е фактор, който се свързва с анорексичното поведение.
Тялото на младото момиче “изстрадва” катаклизмите в едно общество – хистерия след Първата световна война, анорексия след Втората световна война. Този културен натиск не е останал в миналото. И днес женското тяло носи тежестта на социални очаквания, в които автономията често се преживява като заплаха. Гладуването се превръща в начин да се избяга от тази роля – отказ от плът, от пол и стремеж към илюзорно усещане за контрол.
Началото е още преди раждането
Анорексичното поведение често е резултат от нарушена връзка между даването и получаването – най-фундаменталната динамика на живота. Начинът, по който майката се храни по време на бременността, нейното отношение към храната и към собственото си тяло, всичко това се отпечатва в психиката на бъдещото дете.
Кърменето – първият урок по доверие, грижа и удоволствие – може да бъде или стабилен фундамент, или травма, която остава. Захранването пред телевизор, използването на храна като награда или наказание – това са порочни практики, които объркват естествения ритъм и създават фиксации, свързани с базовата нужда да се храним.
Теориите: от Фройд до семейните констелации
- Фройд вижда анорексичното поведение като фиксация в оралната фаза, симптом на непреработен нагон към смъртта и твърде силно и критикуващо Суперего.
- Юнг говори за нарушената символна връзка между дъщерята и бащата, в която майката е изключена, а гладуването става израз на потиснат гняв и вътрешен конфликт.
- Минучин описва гладуването като симптом на дисфункционална семейна система: разменени роли, липса на граници и родителски контрол, който не допуска себереализацията на детето.
- Семейните констелации разкриват скритата динамика на прекъсната връзка с майката, на несъзнаван импулс към смъртта, на гняв, който не може да бъде изразен навън – и затова се обръща навътре.
Гладуването е болка, превърната в стратегия за оцеляване. Когато не можем да контролираме нищо друго, контролираме апетита си. Когато не можем да изразим гнева си, го насочваме към себе си. Когато не можем да бъдем свободни, поне можем да бъдем слаби.
Гладуването като зависимост
Гладуването може да се превърне в пристрастяване – също толкова обсебващо и разрушително, колкото всяка друга зависимост. То предлага илюзия за контрол, усещане за надмощие над нуждите на тялото, над хаоса отвън. Всяко пропуснато хранене носи кратка еуфория, усещане за „успех“, прилив на сила.
Но зад тази самодисциплина често стои същият невидим механизъм, който движи и другите зависимости: опитът да се запълни вътрешна празнота, да се заглуши болка, да се компенсира липса на любов, сигурност, приемане. В това отношение, гладуването не е толкова различно от алкохола, психоактивните вещества или компулсивната работа – просто избраният „опиат“ е телесната ни липса.
Зависимостта от гладуване е особено коварна, защото често бива социално възнаграждавана. Нарича се “воля”, “дисциплина”, „self-care“. Но в сърцевината ѝ стои същата стара жажда: да бъдеш видян, приет, обичан – поне чрез “перфектното” си тяло.
Какво всъщност ни казва импулсът към гладуване?
Това е послание. Символ. Емоционален симптом. Послание от душата, че връзката с тялото е прекъсната, че балансът между даване и получаване е нарушен, че някъде по пътя сме изгубили себе си в чужди очаквания.
Въпроси за вътрешен диалог
- Кога за последно се нахраних не само с храна, а и с любов?
- От кого крия глада си? От кого се пазя?
- Какво ми е трудно да приема? От какво се лишавам нарочно?
- От кого съм се чувствала контролирана?
- Начинът, по който се храня, показва ли себеобич?
Как да се случи промяна?
Промяната започва не с готов отговор, а с въпрос, който инициира вътрешно движение – какво се опитвам да скрия с гладуването? Какво не искам да почувствам? Телата ни изпращат сигнали – за потиснати емоции, за болка, за грижа – но често сме твърде заети да преследваме цели и да търсим външна валидация, вместо да се вслушваме в нуждите си. Да се свържем с тялото не означава да го променяме и контролираме, а да го обитаваме с грижа и уважение. Погледът навътре е първата стъпка към устойчивата и осъзната промяна.
Автор: Ирена Лазарова, психотерапевт и арттерапевт
Страница: https://irenalazarova.space/
